Влезе в душата ми,
вратата бе широко отворена.
Повярвах на думите. Вятърът дори се заслуша.
Не мога да си простя,  бях наивна жена.
Обърка целия ми свят и се изниза.
Самотен споменът бяга по моста,
облече в любимата риза.
Сега вратата виновно мълчи.
Девет катинара смени,
опарена от две лъжливи очи,
не иска повече да е ранена.
Душата залиня.
Само теб виня и
незабравените ми чуства!