Едно, две, три. 
Хайде, поспри! 
Огледай се, 
тишината ехти. 
Чудиш се-накъде? 
По първата пряка пътека. 
Не е лесно, 
шуми. Не е реката. 
Тя е далеко. 
Нещо в теб крещи. 
Разкъсван-
от болка, от съвест, от рана, 
нямаш вина-само, че е много ранима душата. 
А времето-то е тъмна мъгла, 
спуснала мигли, не вижда-
как чистата, непорочна роса
вече е минало непростимо.